Приказка за душите

                                                                               Глава 1.

Хъкълбери лежеше на леглото си, не можеше да заспи, мислите не му даваха покой, думите на баща му, се бяха впили в детският му ум. Момчето отвори очи и се изправи на крака. Обгръщащият го мрак се разсея, и той разбра, че е в стаята, която познаваше така добре. Родителите му спяха на другото легло, малката му сестричка беше в люлката. Отвън, нейде в светлата нощ виеше койот, издигаше се към звездният небосвод призрачният му глас, песента, която бе звучала над прерията от толкова време, че само индианците знаеха от кога.

Индианците!   Чък си спомни за тревогите, които разяждаха душата му, както червеят яде гнилата плът. Снощи чу родителите си да си говорят, говореха за нещо страшно. Преди седем години, един от червеноликите бил спасил собственият му баща, сега индианецът се бил завърнал, искал нещо в замяна, искал си дължимата услуга, трябвали му пари. Но бащата на Чък нямаше пари. Имаше муле… но нямаше пари. Щеше да продаде мулето на драго сърце , щеше… но тогава горката му женица нямаше трябваше да остане сама в къщата по цял ден, докато съпругът й ходи за дърва до планината. А дивият запад беше див, имаше много опасни мъже отвън, сама жена щеше да е като яре, вързано в прерията, чакащо зверовете да го надушат и тогава… Не! Чък трябваше да стори нещо. Това отвън не беше койот. Индианецът виеше, за да напомня на баща му за дългът, който има. Стоеше някъде там, и си виеше като диво животно. Хък се надигна от леглото бавно, и дървеният под изскърца под краката му. Момчето откачи коланът с кобурът и чисто новият револвер ,,Колт,, от гвоздеят на стената, и го стегна около кръста си. Взе шапката с козирката на баща си и я постави на главата си, после излезе на пръсти. Оседла мулето, и скочи на гърба му. Трябваше да раздаде правосъдие, индианецът щеше да го види на мулето, със шапката, и да реши, че ездачът е баща му, който бяга под прикритието на нощта. Щеше да тръгне към планината, а индианецът след него, и когато стигнат там, момчето ще се обърне, и тогава… Ами тогава по бързият щеше да оцелее, нали това бе законът на мъжете? Пълната луна галеше откритата прерия с нежното си сияние. Там бяха само той, и индианецът. Хък пришпори животното към мрачните склонове на Моунт Ебот.

                                                                              Глава 3

                                                              Плътникът

Беше нощта преди вси светии, Кара слезе в кухнята и се върна с един кухненски нож.  Заключи вратата и седна на леглото в стаята си. Вдигна голямата оранжева тиква и я сложи между краката си, после започна да дълбае.

-        Голяма тиква. – казах аз.

-        Благодаря. – благодаря.

-        Едва ли някой тук го празнува.

-        Значи ще има пакости.

-        Да… само се пази. Не е добра идея да излизаш по тъмно.

-        Ти също. Ще дойдеш с мен!

-        Защо?

-        Защото така. Хайде да идем до гробищата!

-        Сега ли?

-        Да. – тя остави тиквата и скочи на крака. – Хайде.

Момичето слезе по стълбите, нахлу якето си, обу обувките и излезе навън.

-        Обуй си панталон, ще ти е студено така – предложих аз, защото надолу беше по шорти, и краката и бяха голи.

-        Да не си ми баща? – отвърна тя предизвикателно.

-        Не, но ти се държиш като дете.

-        Може би защото съм.

Реших да не споря и просто тръгнах след нея, един бог знае накъде в тъмната нощ. Тя не виждаше в тъмното като мен, и си светна с едно малко джобно фенерче.

-        И сега изведнъж реши да ходим до гробището?

-        Какво?

-        Не, нищо. До гробищата звучи добре, особено в полунощ.

Този път изглеждаше красиво през деня, защото горите наоколо бяха диви и ако обичаш природата лесно ще останеш без дъх. Нощен, обаче този пуст черен път изглеждаше повече от плашещ, защото други неща можеха да ти вземат дъха. Но нямах нищо против спонтанните разходки, защото винаги ми доскучаваше бързо, и обичах да съм навън.

По едно време надуших диво прасе пред нас, но когато приближихме то изчезна в храстите, и не се наложи да казвам на малката си спътницата.

Преди да достигнем до селото с Кара съзряхме стара дървена табела, забита  едно дърво. На нея имаше надпис ,,към гробищата‘‘ Имаше разклон и ние тръгнахме по един още по- тесен път. Скоро фенерчето освети надгробните плочи. Имаше и една постройка, до която съзряхме тъмна фигура в черно сако. Тя разглеждаше неща, и дори не се обърна, когато светлината попадна върху нея. Беше момче, подуших го от далече.

-        Кой си ти? – попита Кара.

Първоначално фигурата не реагира, после заговори без да се обръща.

-        Името ми е Стефан.

-        Здравей Стефан, какво правиш на гробищата? –  поинтересувах се аз.

Някой трябваше да попита.

-        Не е забранено. – фигурата рязко се извъртя, и погледна към нас. – А вие?

-        Ние се разхождаме. – отвърна Кара, преди да успея да кажа каквото и да е било.

-        Посред нощ, в гробището?- момчето.

-        Виж кой го казва – Кара.

-        Аз си имам добри причини.

-        Ще бъда изключително удовлетворена, ако благоволиш да ги споделиш с нас. –  каза Кара.

-        Аз… Търся вампири.

-        Разбира се – казах аз.

-        Не… - каза момчето и ме посочи с пръст. – тук стават странни неща. Повярвайте ми! Крият се в мрака, чакат да се побъркаме, или да свикнем с тях.

-        И търсиш вампири на гробището? – попитах аз.

-        Не, търся доказателства…. Вижте, в некролозите има тайни послания, доказващи, че наоколо се навърта възкръснал от гроба мъртвец, в чието тяло се е вселил тъмен дух или иначе изказано, вампир. – той извади едно листче от сакото си, разгъна го, и насочи фенерчето си към него. После зачете.  -  мъката по тебе е голяма, и сърцето все така боли. Тази болка никога не отминава, защото няма ДА СЕ ВЪРНЕШ ТИ… 

И все не вярваме че теб те няма! И все протягаме към теб ръце, и все се молим на съдбата ДА ВЪРНЕ ТУЙ, КОЕТО НИ ОТНЕ…

Тихо ветре, не шуми, ТАТКО СПИ!...

Никога забрава няма…

Не можем ДА ТЕ ВЪРНЕМ, туй е вярно. Смъртта не може никой да възпре, но в паметта ни благодарна НАВЕКИ НЯМА ДА УМРЕШ!

Добрите хора НИВГА НЕ УМИРАТ,  не се превръщат в ПЕПЕЛ ИЛИ ДИМ!  Те винаги оставят СВЕТЛА диря, и честен път, по който да вървим. ‘‘

Сякаш още чуваме твоят глас…

Чакаме да се завърнеш… 

Този който е обичал НЕ УМИРА.

-        И кой оставя тези послания? Нали знаеш, че близките на мъртвите публикуват тези некролози? По скоро е метафора.

-        Кой? Оставя посланията. – той подложи листчето на стената записа нещо с химикалката, която извади. – трябва да проверя и това.

-        Не се ли боиш да се разхождаш нощем, покрай гробищата?

-        Умният се бои не от мъртвите, а от живите. Хората са най-жестоките зверове.

Кара отвори уста да възрази, но аз я сръчках.

-        От колко време сте тук? – попита Стефан.

-        Аз съм от няколко дни, брат ми съща. – Каза Кара.

,,сега сме роднини‘‘

-        Значи сте брат и сестра? Някой трябва да ви научи на някой неща. Елате с мен. – момчето тръгна на някъде.

-        Хайде – Кара ме подкани да го поселваме, и той ни отведе до една къща в началото на селото.

-        Тук живея аз. – Стефан отвори вратата, която беше отключена, и ние го последвахме вътре.

 Той светна лампата, и освети къщата. Качихме се по едни стълби до тавана, където имаше матрак, сложен на земята, бюро и лаптоп върху него.

-        Сам ли живееш? – попитах аз.

-        Не, баща ми е в града защото работи, така че сега съм сам.

Беше лъжа.

-        Така, - момчето пусна компютъра. –  Сигурно сте чували за хората с глави на прасета.

-        Ами не.

-        Те живеят в горите, хората понякога ги виждат.

-        Това истина ли е?

Макар да бях чудовище не бях сигурен дали трябва да вярвам на всичките истории.

Почука се.

Аз погледнах към прозорецът, и видях отвъд стъклото едно момче. Стефан приближи и отвори.

-        Здравей Питър! – поздрави го той.

Босите му крака докоснаха дървеният под. Беше блед, слаб и облечен в пижама.

-        Здравейте – заговори той с някаква тържественост, с някакво достолепие в гласа. Не изглеждаше повече от четиринадесет годишен. – Аз съм Питър, а вие сте?

-        Аз съм Сали, а той Хари. – Каза Кара.

-        Стефан, трябваше да ме предупредиш, че имаме гости.

-        Хора, това е Питър Пан.

-        Наистина? – аз.

Кара му разтърси ръката.

-        Какво си ти? – попитах аз.

-        Аз съм момче – отвърна Питър.

-        От колко време?

-        От известно. – беше неговият отговор.

-        Вижте – Стефан ни показа нещо на екрана на лаптопа си. – това са снимки на овцете нападнати преди известно време в кошарите в района на селото. Овчарят също е бил убит, нещо чудовищно се е хранило от тях. Нещо родено да сее поголовно смърт. И мисля, че е вампир. Не съм луд, те съществуват в митологията и фолклора, през средновековието са затискали мъртвите с големи камъни, пробождали са ги с железни пирони или дървени колове, рязали са им главите и са ги слагали между краката им, за да не ги намерят, когато станат от гроба, слагали са им камъни в устата за да не хапят. Откривали да драскотини по капаците на ковчезите, или кръв по устите им. Вярно е, че мнозина са били заравяни живи, поради неточността на тогавашната медицина – с Кара се спогледахме – но вампирите и зомбитата съществуват в митологията на почти всеки народ по света, от стригоите в Румъния, но мананангал, във Филипините. Вярно е, че митовете могат да се обяснят със страха от смъртта на населението, суеверно поради ниската образованост и слабо развитата наука,  но въпреки това следва да се запитаме някой важни въпроси , за реалността в която живеем, и нещата, в които вярваме.

-        Можеше да влезеш през вратата? – казах на новодошлият.

-        Да кажем… че е сложно.

-        Нали не си вампир ? – попитах го аз, решил да играя рисковано.

-        Не, разбира се, вампири не съществуват, нали? Прекарали сте прекалено дълго време със Стефан, нали?

-        Да… сигурно.

-        Трябва ли ти разрешително да си тук? – изтърси изведнъж Кара.

-        Не ви разбрах, госпожице.

-        Хайде да си тръгваме, Кара – аз я придърпах към стълбите.

-        Колко жалка, смятах, че ще останете поне за вечеря.

-        Не мога да повярвам, че каза това.

-        Ще се виждаме – каза Стефан. – а вие се пазете.

Отново бяхме навън в тъмната нощ, и крачехме към вкъщи по черният път, оставили Стефан къщата му, и странният му приятел зад гърба си.

-        Той е вампир. Казвам ти. – започнах аз.

-        Какво ? – попита тя насмешливо.

-        Видя го, Кара. Той не е човек, не е жив.

-        Стой какво?

Двамата се спряхме, и Кара насочи фенерчето към поляната простираща се от дясно ни. Сред високата трева надничаше същество, подобно на странна двукрака твар, накриво съшита от парчета кожа, с голяма глава, очи втренчени в нас, и уста пълна със зъби подобни на игли.

Погледахме го за кратко, после продължихме.

-        Не ми вярваш, но аз знам, че не е човек. – казах аз, и наистина някак го знаех. Прибрахме се вкъщи, залостихме вратата, и заварихме, че свети.

Бабата се беше събудила, и гледаше телевизия.

-        Бабо, тук има ли вампири? – Изтърси Кара изведнъж.

-        Како да има? – попита женицата.

-        В а м п и р и. – отвърна момичето.

-        А, вампири… Ами де да ги знам. Мойта баба викаше, че има.

-        Разкажи ни.

И тя започна да разказва, а ние седнахме, притихнахме и се взряхме в огъня, който женицата бе напалила в огнището.

-        Ми тя им казваше плътеници. Викаше, че ходили нощем, пиели кръв. И такова… били космати много, и гледали на кръв, все едно не са спали. Некой неин познат от селото имал имал един брат, ми е разправяла, и той се поболял нещо, и умрял. И те го погребали, ама не изпълнили ритуалите както им е редът. То трябва четиридесет деня да мине, че да иде духа горе, при господ на оня свят. И ако човека е бил нещо много греховен, или не са му изпълнили нещо добре ритуалите и се връщал… Таквис хора, дето са били или изедници или хайдуци, паличи, разбойници, убивали и окрадвали пътниците по друмищата, такива хайдути погинат ли нейде в горите, планините и шумаците няма кой да ги опее. Те стават таквис. Или ако имат нейде заровено имане, или голям дълг. От таквис неща може да стане нечист дух… Те са поразливци, и пакостят, и у секи край им викат с различно име. Вампир, Плътеник, Дракос Въпер Лепир.

-        Защо плътеник?

-        Защото е оплътен после смъртта, ще рече вселен в път духове и сенки. Също таквис ставали жени, дето са били блуднице, или пък магесници, вещици, мамници, билярки, и пакостели с магия на хората. Тъй стават нечисти духове, душата не може да се изкачи горе, остая някое време тука на земята да се мъчи, и дявола я прави  да стане Кръволок, той няма органи и е като мех с кръв. Може да станат също тези, паднали от куршум убити, или обесени, насилствено удавени, или посечени. Или които не са помазани с масло и вино и кръстени както си му е правото преди погребването, не са прикадени, или са положени в земята неокъпани. Или са умрели твърде стари, или тез, посягат сами на живота си. Или също ако животно е прескочило нялото, кокошка, куче, котка. Или жените са си подавали нещо през него. То е наказание от бога, и за душата, дето се мъчи, и за близките.

Тъй че ако ли нещо стане, трябва се пречисти, като се промушка в пъпа с нажежен гвозбей, паламарец, така го, да се каже лекуват, преди да го загробят, а в ушите му ще се тури памук, пък в пояса му нещо запалимо, барут, кълчища, може и тръни от шипка. Някога му режат и петите.  Тогаз му се вика, че са му турили спони. Тъй се вика на лечението. Вампирът е, да се каже, сянка, а тя сянката може да се вмъкне през всяка дупчица и пукнатина. Той твори безредък и носи зловестия. И още пакости като хвърля покъщината, грънци, паници, излива котлите с вода връз огъня и го гаси. Бие хората или ги натиска много тежко в сънят им и ги души. Денем седи в гроба, а нощем излиза и злостори до първи петли. По първи петли се връща в гроба си, така трае до 40 дни, ако не бъде убит, той се овълчва, тоест се осилва, и ходи не само нощем, но и денем, и се не връща в гроба. Ето защо до 40 дни по лесно може да се убие, защото се намира дене в гроба, а после 40 дни много мъчно, защото трудно се намира къде е, и също защото не може вече да погине, дори да му отрежеш главата, и може само да се обезвреди, като се разчлени и частите се разпратят по света. Убиват го само Глогове, глог е человек, роден в събота, който го вижда. Те са освен съботници и хора заченати от самите вампири, те им се вика вампираджии. Само такива могат да виждат и убиват вампирите. Ако доживее до шест месеца, той се укоства, или увампирва, получава плът и става човек, какъвто е бил приживе. Само дето сега тоя вампир има кожа и месо, ама няма кости, костите м са хръщел. Тоя вампир живее като вчовек, само дето пребягва надалече дето го не знаят, и там се занимава със занаят. Може да се жени и има деца. Тия деца са ония вампираджии или глугове, които единствени са способни да познават плътниците, и да ги убиват.
Тия вампири пият кръвта на добитъка, па и на човеците, защото друга храна не ядат. Познават се по това, че всякога са чипи - без нос, и че тялото им е меко: когато ходят, то се друска и люлее. От баба си ги знам теч неща.

Вампирът става много пакостен, ако преживее три години. Некой хора и от тука се казва, че са станали таквиз, много случаи има, баба ми разказва, че някакви хора отишли до друго село, по рабора, и там единият умрял, оплътил се и се окостил. Сетне се върнал у дома, но жена му го познала по носа и по други неща и казала на хората, които като се убедили, че е вампир и го затворили във плевля, и я запалили. Но никой не знае какво е станало с него. И още, бях чувала, ъука, от по-старите хора една история, която даже беше на песен направена. За един мелничар, който имал дъщеря, и те живеели в една мелница насред планината, и един ден един момък дошъл да иска дъщеря му, но той отказал, и за туй момака се решил да я краде, само че баща и го убил, като дошъл да напъва вратата. Заровил го наблизо, но он като бил неопят от ходжа или поп, и въмпирясал, и отишъл да тропа през нощта, като се престорил на уморен пътник, но бащата по гласа го познал и му казал да си подаде ръката, че да види човешка ли е, и он като си подал ръката вътре, и бащата видел, че е космата и я отрязал, пък от избегал, ама се върнал, и си отмъстил, но там как беше не помня.

-        Дададад – обади се Кара. – Като вълкът и седемте козлета.

-        Те безбожници не гният, ми дяволът нощем влиза в тех. Трябва тялото да се изрови и запали, а попа да кандилисва и да вика ,,Господи помилуй!‘‘ Инак духа може да влезе нейде, нищо, че няма тело, и да продължи да мори хора и добитък. Понякой път вампира обича музика, и като му свирят излиза да танцува, тогас може се убие. А убитият вампир става на черна съсирена кръв. Но нивга се не знае, дали няма да се върне, я като черно куче или котка, я като друго. Само един му е истинският враг, и това е вълкът. Плътникът ни може му избяга, ни може се скрие, вълците го гонят и разкъсват на место.

Жената се умълча, огънят все така пращеше, нощта се взираше през прозореца, нейде там бяха необятните планини, потънали в чернота.

Качихме се горе, в стаята на Кара.

-        Не можах да и разбера повечето – каза момичето.

-        Вярваш ли в тези неща?

-        Аз съм дете, работата ми е да вярвам в тях.

-        Те са суеверни хора.

-        Може би понякога е по - добре просто да повярваме в измислени неща, вместо да се примириш, че светът е малък и лишен от мистично присъствие. А може би…

Чух шум, сякаш нещо ходеше по керемидите точно над главата ми и й направих знак да мълчи. Нещо по-голямо от котка, белка или сова, се разхождаше горе.

Накрая то сякаш отлетя. Беше време и аз да си ходя. Кара ми предложи да остана, но аз казах, че трябва да вървя, защото се боях да спя, когато има хора наблизо. При опасност щях да се събудя, въпреки това недоверчивостта ме накара да откажа. Тръгнах си, тя ме изпрати, застана на прага и ми махна, после затвори вратата. Останах сам в нощта, тръгнах към гората, и навлязох в сенките на дърветата. Отдалечих се навътре, легнах върху шумата свих се на кълбо и се унесох вслушан в песента на вятъра, шепнещ в листата.

                                                                         Глава 3

                                                                    НАЧАЛОТО

Джипът беше високо проходим, но дори той се затрудняваше с този кален, горски път. На такова предизвикателство само опитен любител на офроуда би се зарадвал.

Гумите потънаха в гъстата кал. Моторът заръмжа, автомобилът забуксува. Шофьорът даде назад, успя да излезе, после се засили и мина през локвата. Нещо здравата  изтрака по шасито, може би камъче. Мъжът спря малко по-нататък, и слезе от автомобила. Наведе се да какви са щетите. После мина отзад и пак погледна отдолу. Известно време се взира под колата, сетне се надигна. Внезапно нещо го по помете с невиждана сила. За секунди виковете му се сподавиха и заглъхнаха. В следващият миг прозорецът на жена му се разби, и като на забързан кадър тя бе измъкната навън с невиждана скорост, сякаш беше парцалена кукла. Колата остана сама сред горският път. А листата на дърветата, със своите смразяващи гласове тихо нашепваха,

истории за тишина.

Бабата блъскаше по вратата, викаше. Викаше не от болка а от страх, надяваше се внучката и да я чуе. А кара я чуваше, тя беше от другата страна, но не и отвори. Внезапно блъскането спря, виковете заглъхнаха и настъпи тишина. Кара отключи и внимателно отвори вратата. Звярът го нямаше, баба и също.

Наоколо нямаше други къщи, само една малка изоставена постройка и диви гори, до тук се стигаше по тесен, разбит път.

Огромна планинска верига. стотици квадратни километри диви гори. Пуст, разбит път. Едно забравено от всички място, и една ръждясала табела, с надпис ,,Норден‘‘. 

На една стара детска площадка близо до гората имаше люлка. На люлката се люлееше момиченце.

Не исках да се показвам пред нея. 

-        Ела тук! – нареди тя без дори да се извърне и да ме погледне.

По непонятна причина аз се приближих.

-        Седни! – Нареди тя и аз седнах на люлката до нея.

-        Здравей, аз съм Кара. – тя подаде ръка, леко срамежливо, и аз я разтърсих, както си му е редът. - Значи ти си онзи, който е дошъл за да ме убие?

-        Не те познавам. – Отвърнах аз. Не бях говорил с човек от доста време.

-        Да видим… Уби родителите ми, а сега дойде за мен?

-        Не съм убивал никого! Обади се в полицията ако нещо се е случило.

-        Обаче ти не би направил това, нали? –  тя се усмихваше.

Не беше мрачното дете, което да подхожда на целият контекст.

-        Разбира се че бих.

-        Как се казваш?

По някаква причина и казах истинското си име.

-        Интересно.

-        Аз, не съм убил твоите родители. Схващам на къде биеш, това градче би побъркало човек. Но ме бъркаш с друг психопат!

-        Ти не си психопат.

-        Благодаря!

-        Ти си сериен убиец.

-        Дай ми една причина да не си тръгна още сега!

-        Защото ме харесваш!

-        Не е вярно!

-        А защо тогава дойде тук?

,,Хм, добър въпрос‘‘

-        Защото ме повика.

-        Значи аз те повиках?

-        Да, ти ме повика.

-        Ти имаш ли някакви приятели?

-        Не.

Последва кратко мълчание.

-        Аз мога да съм ти приятел.

-        Не ми трябват приятели!

-        Трябват ти!

-        Щом казваш.

-        Да идем някъде другаде!

-        Защо?

-        Тук е твърде пренаселено! – тя посочи с пръстче към една старица, която се задаваше по пътя с бастун в ръката си.

-        Една старица?

-        Тя не е старица!

-        А каква е, вещица? – попитах аз.

-        Тя не е старица изобщо!

-        Добре… ?

-        Хайде имам нужда от твоята помощ за едно нещо! – Кара скочи от люлката и протегна ръка към мен. Усмихваше се.

Аз я хванах и. За първи път държах момиче за ръка.

-        Помощ за какво?

-        Ще видиш.

Момичето ме поведе, един бог знае на къде.

Селцето беше пусто, наоколо имаше много гори.

Можех да впия острите си зъби в нежната и шия, едно захапване за врата и щях просто да я завлека в храстите. Щеше да стане за секунди, просто трябваше да оставя звяра да разкъса илюзорната обвивка и да изскочи навън. През целите тези години бях съвсем, съвсем сам, тъмна фигура на фона на огромната пустош, скитаща се из планините. Едно диво животно и небосвода над главата ми, в продължение на седмици не бях достигал човешко село или град. Единствен приятел ми бе студът, сковаващ земята с леденият си дъх, единствена спътница, смъртта, която ме следваше навсякъде като сянка. Хората ме плашеха, инстинктивно се боях от тях... Но това не ми пречеше да ги изтребвам систематично когато ги срещна. Дори не трябваше да слизам селата и градовете им, те сами се качваха в планината, да секат дърва и да ходят на лов с оръжията си. А сега звярът, който бях през цялото това време не искаше да напада. Не се питах защо, просто следвах инстинкта си. Не ми беше дадено да мисля, беше ми дадено само да съществувам тук и сега, да оцелявам.

Скоро седяхме на леглото в стаята на Кара, която беше нещо като таванско помещение.

-        Кара, защо сме тук? – попитах аз.

-        Да не би да се боиш да останеш насаме с мен? – тя се долепи до мен и ме изгледа дяволито.

-        Не, но ти каза, че искаш да ми покажеш нещо.

-        Да, така казах.

-         Каза ми, че искаш помощта ми.

-        Да, Защото иначе нямаше да дойдеш - промърмори си тя. – ще видиш в полунощ.

-        В полунощ?

-        Да, в полунощ, двадесет и четири чеса.

-        Знаеш, че няма да остана до полунощ.

-        Ще останеш!

-        И защо да го правя?

-        Защото навън вали.

Едва изрекла тези думи и някъде удари гръм. Изсипа се пороен дъжд. Аз самият отдавна бях усетил че се задава порой.

-        ще ти покажа нещо, което ще промени животът ти из основи. Ще подложи на съмнение всичко, което си мислиш, че знаеш, и ще те накара да погледнеш на реалността по съвсем нов начин. Чудеса извън границите на въображението. Вече няма да си момче… ще си мъж.

-        Казваш го само за да остана, нали?

-        Да.

Изправих се и доближих прозорецът. Беше необичайно мрачно, там някъде сред тъмнеещите склоновете на планините може би имаше някой, сам в полумрака, ако този някой някак откриеше градчето, сигурно щеше да се спаси. Иначе трябваше да избира дали да изчака до сутринта, мокър, заобиколен от зверове и подложен на риск от хипотермия, или да продължи да върви в непрогледната чернота, където всяка погрешна стъпка би довела до пропадане по стръмният склон, и ако не се спреше в някое дърво щеше да свърши долу в дерето. Но най-вероятно там нямаше никой. Единственото населено място на километри наоколо беше това забутано село. Никъде другаде не блещукаше светлинка в пустошта. Проблесна мълния.

-         Ако слезем долу, баба ще ти даде десерт.

-        Добре. – казах аз накрая.

Слязохме на долният етаж. Вятърът засвири в керемидите.

Беше малка, селска стая. Обзаведена в стар селски стил. Стените бяха от камък. В стаята имаше маса, два стола, хладилник, пружинен креват постлан с плетено чердже, стар телевизор мивка и една старица. Тя лежеше на кревата и се взираше в телевизорът, който изглежда нямаше сигнал.

-        Здравей мойто момиче! – поздрави тя.

-        Здравей бабо! – отвърна момичето.

-        Здравей Кара. – каза бабата.

-        Бабо, искаме десерт.

Възрастната жена слезе в мазето и след малко донесе буркан. Седнах на един стол, а тя го сложи на масата пред мен и го отвори с помощта на нож. После започна да ме гали по главата.

-        Какво е това?

-        Туршия.

-        Каза, че ще получа десерт.

-        Да, вече трети ден ми носи това за десерт, старата е толкова сляпа, че не познава компот от туршия.

-        Не изглежда чак толкова зле.

-        Основното също е туршия.

Не изядох туршията, вместо това с се качихме обратно на горният етаж, в стаята на Кара.

-        Кажи ми защо съм тук?

-        Труден въпрос. Предполагам, че твоите родители са се влюбили и после…

-        Питам защо ме повика.

-        О, това ли? Искам да ми помогнеш.

-        Това го разбрах.

-        Добре тогава. Искаш ли да ти покажа куклата си?

-        А тя има ли нещо общо с това за което ме повика?

-        Едва ли, но има едно око. Открих я тук, под леглото ми. Явно е доста стара.

-        Къде е сега?

-        Още е там. Няма да пипам прокълнати кукли.

-        Добре, ако не ми кажеш веднага, за какво точно искаш да ти помогна…

-        В полунощ вратата на гардеробът започна да се тресе, отворих я и пристъпих вътре, излязох от другата страна, там имаше същият гардероб, същата стая, същата къща, същата баба. Там бяха и труповете на родителите ми, сложени на двата стола, но бяха като препарирани. Имаше и едно момче, то беше като от старите черно-бели снимки и повтаряше ,,върни ни го, върни ни го, върни ни го‘‘. А аз заключих баба ми отвън и ти я уби. И знаех, някак знаех, че светът ще се самоунищожи изключително скоро, слагайки край на реинкарнацията на всяко живо същество в цялата реалност. Беше страхотно.

-        Това, което описа се нарича сън.

-        Знам добре какво е сън, това наистина беше истински истинско. Казвам истината.

-        Ти изплаши ли се?

-        Да, но по хубав начин. Както когато ще ти режат главата, но ти си щастлив защото никога вече няма да те боли зъб.

-        И с какво искаш да ти помогна?

-        Трябва просто да го видиш, нали си по паранормалните нещо. Ела с мен.

-        Не съм по паранормалните неща. Ами ако е било сън? Не искам да си губя времето с теб, и да се окаже, че е било напразно.

-        Можеш да си и по-мил, знаеш ли?

Токът изгасна.

-        А сега какво ще правим?

-        Ще си разказваме страшни истории.

-        Супер…- подметнах аз саркастично.

-        Нали? Освен ако нямаш други идеи.

 Открихме свещ и я оставихме на шкафчето. Запалихме я, после Кара легна на леглото и ме застави да легна до нея. Аз се подчиних, облегнах глава на една възглавница и се вслушах в бурята отвън. Проблесна светкавица.

Леглото беше за двама, тук вероятно бяха спали бабата и дядото на Кара.

-        Ето я моята история. Местните хора ми я разказаха, говори се, че в планините живеели същества, наричат ги Мракоеди. Те приличали повече на хора отколкото на зверове. Няколко хора изчезнали, и никога не ги открили, а в една пещера наблизо намерили оглозгани човешки кости, които може би били на жертвите. Нещо се вмъквало в кошарите и убивало добитъка по жесток начин, неприсъщ за другите хищни животни. Като че било дело на садистични хора, но местните преписват всичко на тези същества.

-        Това истинска история ли е?

-        Слухове. Сега си ти, знаеш ли страшни истории?

-        Да. Имало едно време едно малко момиченце, което се запознало с непознато момче в гората.

-        Момчето вампир ли било?

-        Не, просто било лудо.

-        А психопат ли било?

-        Да, момчето било психопат. Но момичето го поканило у дома, и понеже заваляло дъжд то останало за вечеря. И тогава, когато токът спрял… той се надвесил над нея и я убил!

-        С нож ли я убил?

-        Не удушил я.

-        А изсмукал ли и кръвта?

-        Той не бил вампир!

-        Ще го приема.

-        Тук има ли интернет?

-        Да, има… Понякога.

Тя се умълча, и реших че е потънала в сън. Предпазливостта не ми позволи да заспя, не и вярвах. Бурята се разлюти, засвири вятърът още по-страшно. От време на време трещяха гръмотевици. Нейде отвън тъмнееше гората.

Минаха може би около три часа.

По едно време Кара се беше сгушила в мен. Всъщност направо си беше легнала отгоре ми.

Погледът ми се премести на часовникът. В тъмното видях, че се стрелката сочи почти полунощ.

Не можех да се отърся от усещането, че Кара не спи, а просто лежи със затворени очи. Зловещо…. Започнах да си говоря сам.

-        Ако остана в тази къща още малко ще се побъркам. Можех да съм с родителите си сега и да спя като пребит. Май изобщо не беше разумно да си губя времето, това очевидно е било сън… А сега си говоря сам. Трябва ли да стоя тук само защото някакво момиченце го иска?

-        Да. – каза кара.

,,значи не спиш‘‘

-        Полунощ е – казах аз като я избутах от себе си.

На гърдите ми, имаше мокро петно, там където беше облегнала глава.

-        Олигавила си ме!

-        Пак заповядай!

-        Полунощ е, а нищо не се случва.

-        Вече се случи… и ти беше там, не помниш ли? Яздеше оранжев глиган.

-        … така ли, Кара?

-        Хей… сетих се… мисля че просто съм сънувала.

-        Добре, аз си тръгвам!

-        Недей… Не ме оставяй сама! Не искам да си спомням за родителите си, те са мъртви… а сега си нямам никого, не ме оставяй! – тя се разплака -  всеки път когато затворя очи… виждам ги как… те са мъртви!

-        Добре! – седнах на леглото, а тя зарови лице в мен... ще остана.

Знаех че се усмихва.

Зловещо…

,,Добре‘‘ – помислих си ,,да играем!‘‘

-        Ще ми помогнеш ли с кошмарите?

-        Мисля че ти трябва психолог.

-        Представи си че не ми трябва психолог, и че това тук е дело на нечиста сила.

-        Може да има прокълнат обект, например онази стара кукла, тя е под леглото все пак, нали?

Кара се надвеси и надзърна отдолу.

-        Да, там е.

-        Добре тогава, да я унищожим.

-        Искаш да ликвидираш куклата ми? Както уби мама и тате.

-        За хиляден път, не съм вампир!

-        Признай си!

-        Ако ти кажа че съм, това ще промени ли нещо?

-        Да, ще промени.

-        Какво ще промени?

-        Ще промени нещо.

-        Добре, да приемем че съм.

-        Какво си? – ухили се девойката.

-        Ти да не ме записваш?

-        Не…

-        Погледна встрани.

-        И какво, значи лъжа?

-        Все едно. С вампирските си умения усещам, че тук има тъмна енергия.

Кара стана права и стъпи върху леглото.

-        Черна магия!

-        Да. И вероятно е в куклата, чел съм за подобни вещи.

-        Добре, да ликвидираме куклата! – тя извади от някъде кухненски нож.

-        Ще я хвърлим в река. Течащата вода пречиства от енергиите.

-        Наблизо минава река.

-        Добре, да я хвърлим там.

Бръкнах под леглото и взех куклата с един парцал, без да я докосвам с ръка. Не съм сигурен, че това би помогнало срещу проклятието.

Слязохме по стълбите и минахме покрай стаята, където пред телевизора спеше бабата на кара, момичето взе фенерчето, оставено на масата. Занесохме прокълнатият обект навън, където дъждът вече беше спрял. Кара ме отведе до една скала, в подножието на която шумеше поток. Нещо не беше наред с цялата тази работа. Тя приближи ръба и метна куклата в урвата.

-        Внимавай, хлъзгаво е! – предупредих я аз.

 Тя се извърна и ме изгледа с усмихна, в следващият миг се подхлъзна на мокрият камък и аз видях как полита в мрака.

Инстинктивно се хвърлих напред, в последният момент успях да я стисна за ръката и тя увисна с празната тъмнина под краката си. Беше лека, издърпах я обратно и я оставих да лежи на земята. Тя се смееше.

-        Направи го нарочно!

-        Не е вярно!

-        Ти си абсолютно луда.

-        А ти си твърде бърз за човек. Ако не ми кажеш истината ще разкажа всичко на всички.

-        Знаеш ли колко достоверно звучи разказа на едно малко момиченце?

-        Мога да съм много убедителна.

-        А хората могат да са много заблудени.

-        Записвам разговорът в момента.

-        Телефонът ти падна в пропастта.

-        Написах за теб в дневника си, ако нещо се обърка ще те погнат.

-        Блъфираш! Пък и защо трябва да ме интересува какво ще кажеш?

-        Е, ако ми помогнеш с тези сънища ще си мълча… Обещавам.

-        Така или иначе щях да го направя. Но ако наистина смяташ, че не съм човек а някакъв вампир, значи просто бъркаш, чудовища не съществуват.

-        Добре де, добре.

Върнахме се в къщата.

-        Какво точно искаш от мен?

-        Ще ти кажа после.

-        Прокълнатата кукла я няма вече. – знаех, че това нещо още е в къщата, но исках да се махам оттук.

-        Не е в куклата!

-        Така ли?

-        Да, чудя се къде може да е?

-        Не знам, кажи ми пак съня си!

-        Ами вратата на гардероба започна да се тресе, и аз влязох вътре.

-        Значи гардероба е порталът.

-        Да метнем и него от скалата! – възкликна ентусиазирано Кара!

-        Не можем!

-        Прав си, трудно ще го докараме до там. Да го запалим!

-        А дали не е нещо друго?

-        Може да е свещникът.

Двамата погледнахме към свещникът на който още гореше свещта.

-        А защо той да е прокълнатият обект?

-        Защото три пъти го видях да левитира.

-        Това е невъзможно. Може би е било сън.

-        Какво определя кое е възможно и кое не?

Да не би невъзможното да е онова, което умът ти не може да побере?

-        Какво четеш?

-        Червената шапчица.

-        Ясно защо сънуваш кошмари. Тези психо трилъри са ти промили мозъка.

-        Според мен е доста интересно.

-    Никой вълк не може да изяде момиченце и баба на веднъж! И то цели!

-        Ами ти?

-        Може би червената шапчица, колко месо може да има по едно малко момиченце? Но ако изям цяло дете ще заприличам на бъчва!

-         Бъчва! Хахахахахаха! – тя започна да се хили като пияна, после попита сериозно. - Ял ли си деца?

-        може би.

-        Изяж мен!

-        Изкушавам се от известно време.

-        това е защото съм изкусителна.

-        Да се съсредоточим.

-        Имам по добра идея.

-        Каква?

Последва тишина.

-        Да се концентрираме.

-        Концентрирана съм! … Ако се концентрирам повече ще се пръсна.

-        Преди сънувала ли си нещо странно?

-        Преди да дойда тук ли? Преди вчера?

-        Да, например.

-        Ами аз не сънувам.

-        Какво?

-        Не сънувам много често.

На леглото лежеше едно плюшено мече, което отдавна бях забелязал. То миришеше странно.

-        Ами мечето?

-        То си беше тук.

-        Каза, че си видяла момче, като от старите снимки, да повтаря ,,върни ми го‘‘! -  Ами ако то си иска мечето? Ако преди тук е живяло една малко момче, и едно малко момиче? Куклата е била на момичето, а мечето не момчето. Това легло не е за един човек.

-        Хм… Хензел и Гретел.

-        Изглежда странно мече, може то да е причината за странните неща, които сънуваш.

-        Ще го хвърлим от скалата, нали?

-        Не. Имам идея как да проверим теорията ми.

-        Ще го сложим при баба, нали? – усмихна се момичето.

-        Да, ако сънува кошмар ще разберем, че е от това.

Слязохме в тъмната кухня, осветена единствено от светлината на работещият телевизор.  Бабата спеше на старото легло, а по телевизията даваха някакъв анимационен филм, което беше странно, имайки в предвид колко е късно.

-        Колко е часът? – попитах аз Кара.

Тя погледна телефонът си.

-        Почти три.

Оставих мечето до главата на жената, и с Кара седнахме на два стола. Тя на единият, аз на другият.

Погледнах през прозореца се в мракът отвън. Толкова дълбоко в нощта, нещата изглеждаха сюрреалистични. Дори винаги да си с бистър ум като мен. Още ми се струваше странно, че съм в къща а не някъде отвън, това беше времето, когато аз обикновено бях активен. Загледах се в старият телевизор. Филмът беше интересен, гледах го известно време. Часовникът удари три след полунощ. Случайно погледнах към леглото и се заковах на място. Ледени тръпки полазиха по гърба би.  От мечето се бе протегнало тънки розово хоботче, и се движеше сякаш търсеше нещо. То намери врата на жената и се заби в него, започна да смуче кръв.

Кара го гледаше с интерес.

Аз го хванах и го издърпах от бабата, а хоботчето веднага се прибра. Изнесох го навън, и го оставих на земята. Прибрах се в къщата, заключих вратата и с кара се качихме горе в стаята и. Тя се залепи за стъкло.

-        Теорията ти отпадна – каза Кара. Но вече знам значи затова децата спят с мечетата си.

-         Да… Може би трябваше да го отворим с ножа, и да видим какво се крие вътре.

-        Червата му щяха да излязат навън.

На леглото лежеше едно плюшено мече, което отдавна бях забелязал. То миришеше странно.

-        Ами мечето?

-        То си беше тук.

-        Каза, че си видяла момче, като от старите снимки, да повтаря ,,върни ми го‘‘! -  Ами ако то си иска мечето? Ако преди тук е живяло една малко момче, и едно малко момиче? Куклата е била на момичето, а мечето не момчето. Това легло не е за един човек.

-        Хм… Хензел и Гретел.

-        Изглежда странно мече, може то да е причината за странните неща, които сънуваш.

-        Ще го хвърлим от скалата, нали?

-        Не. Имам идея как да проверим теорията ми.

-        Имам по добра идея. – Кара извади ножа.

-        Само ще ядосаш духа.

-        Не мисля, че е дух. Но не мисля и че това нещо е мече. Просто мирише на нещо друго. Мирише на мърша.

Момичето разпори мечето и отвътре бликна кръв. Кара го задържа далеч от леглото, за да го изцапа с кръв, така кръвта потече на пода.

Това не беше играчка, вътре имаше органи, плът, кости.

Кара се разсмя, нещо много странно в тази ситуация.

-        Щом кръвта не се е съсирила, значи е било убито скоро.

-        Край. Баба ми дължи обяснения! –

Кара слезе долу, последвана от мен. Тя приближи баба си и я разтресе.

-        Бабо, ставай!

-        Какво има, миличка? – бабата се разбуди от съня си. ,,така де, повечето разбуждания са от сън‘‘

-        Защо това нещо беше в леглото ми?

-        Ох, миличка, това е играчка за теб.

-        Отворих го, бабо.

Бабата се умълча за миг. После се надигна.

-        Добре, ти дойде вчера, забравила съм да го изхвърля.

-        Но какво е, бабо?

-        Това е хоботник, обикалят наоколо и смучат кръвта на децата и на другите домашни животни, кокошки, козе, овци, козе, овци, козе, овци, козе, ов…

-        Добре, разбрах!

-        Козе, овци, козе.

-        Но какво прави тук?

-        Хвана се в капана, дето го бех турила в дворо. Мислих да го препарирам, и да си го туря някъде да краси дома. Пък можеше и да го окача на двора, да плаши другите, да не идват кука.

-        Препарираш?

-        Да, не си ли виждала препариран хоботник?

С Кара се спогледахме. И двамата бяхме виждали плюшени мечета.

На леглото лежеше едно плюшено мече, което отдавна бях забелязал. То миришеше странно.

-        Ами мечето?

-        То си беше тук.

-        Каза, че си видяла момче, като от старите снимки, да повтаря ,,върни ми го‘‘! -  Ами ако то си иска мечето? Ако преди тук е живяло една малко момче, и едно малко момиче? Куклата е била на момичето, а мечето не момчето. Това легло не е за един човек.

-        Хм… Хензел и Гретел.

-        Изглежда странно мече, може то да е причината за странните неща, които сънуваш…

-        Ще го хвъ…

-        Чакай малко. – аз вдигнах мечето. - Дай ми ножа.

Кара ми подаде ножът и аз разпорих мечето. Беше пълно с плюш.

-        Какво? – попита ме тя.

Аз го доближих до носа си и го подуших.

-        Не е мече. Пълно е с плюш, но не е направено от плат. Това е кожа на истинско животно. Каквото и да е това, някой го е препарирал.

-        Искаш да кажеш, че е било живо плюшено мече?

-        Виждала съм, бабо, но не мислех, че…

-        Елата, ще ви покажа! – старицата се надигна от леглото, пружините изскърцаха.

Тя нахлу чехлите си и отиде до една врата. Отключи я, след което я отвори. Стълбите водеха надолу, в непрогледният мрак.

-        Какво? – попитах аз.

-        Това е мазата. – отвърна жената, и ни поведе надолу.

-        Колко е часът? – попитах аз.

-        Шест без десет – отвърна Кара.

-        Скоро ще се светли.

-        Да, така е.

-        Добре, че махнах мечето на време, щеше да и изпие кръвта на бабата.

-        Остави баба, щеше да изпие моята.  – тя оголи шия. – виж, имам ли белег?

-        Не.

-        Да, Кара, някой е препарирал това плюшено мече. Като онзи глиган. – аз посочих препарираният глиган, който някой бе оставил насред стаята.

-        Забавно, изглежда ми оранжев.

-        Не е оранжев! Нормален е.

-        Ще го снимам с телефона си, за да ти докажа, че е. Само че го възседни, искам да си върху него.

Аз възседнах глигана, и тя направи снимка.

Слязохме до мазата, каменните стени бяха хладни на допир. Тук се разнасяше странна миризма.

Бабата на Кара дръпна едно въженце, и крушката светна. Мазата беше пълна с плюшени мечета, повечето бяха окървавени, полу одрани, изкормени, виждаха се скелетите им, и изцъклените им, втренчени очи. Бяха провесени от тавана на железни куки. Някой още мърдаха.

Кара гледаше през прозореца.

-        Ела да видиш нещо! – каза тя.

Аз също погледнах навън. Развиделяваше се, гората се разбуждаше. Мечето още лежеше където го бях оставил. И тогава, от всичзки страни се появиха мечета. Изпълзяха от храстите, показаха се из между стволовете на дърветата. Наобиколиха мечето. После го вдигнаха, и го отнесоха обратно в изсветляващите сенки на гората.

Събудих се и разбрах къде се намирам. Бях в леглото на Кара, а тя се беше сгушила в мен. Сутрин е – казах аз.

На гърдите ми, имаше мокро петно, там където беше облегнала глава.

-        Ти… Олигавила си ме.

-        Пак заповядай!

-        Явно всичко е било сън.

-        Не, вече се случи… и ти беше там, не помниш ли? Яздеше оранжев глиган.

-        … така ли, Кара?

Навън беше светло, но мрачно. Нейде далече, много далече удари гръм. Бурята се отдалечаваше, за да вал над бушува над други места, и да мокри земята с меланхолични сълзи.



Една ръка се протегна, и вдигна куклата от земята.